Прочетен: 1581 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 21.06.2011 00:45
Без заглавие...
Пролетта бе дошла и птичките чуруликаха навън! Беше красива слънчева сряда.
Угрижена, Ханифа се чудеше как да разсее малко ежедневието си. От няколко месеца живееше под наем в стар апартамент. Имаше много работа. Но дали имаше сили и желание да се справя с гледането на болния си четиридесетгодишен син, с мухлясалите стени, прокапалия таван, с течовете по водопроводните тръби, с хладината на дълго необитавания апартамент… С малкото средства, с многото разходи… И още и още... Сърцето й тъжеше, но беше изпълнено с благодарност… С благодарност, че има за какво да се грижи. Този ден тя реши да си подари почивка. Но къде да отиде? Живееше отскоро тук и познаваше някои съседи, но всички си имаха работа. „На кой му е до мен…” мислеше си тя. Взе последните стотинки от стогодишния бюфет, за да купи нещо за армаган, и тръгна без посока... Когато се показаха къщите тя се сети, че тук живее позната жена и реши да я посети. Жената й се зарадва, посрещна я дружелюбно, с искрена топла усмивка. Сядайки на края на дивана Ханифа заоглежда: „Колко хубав дом си има! Колко много стаи! Колко нови гардероби! И навсякъде е застлано! Колко много чинии, чаши... Колко много кухненски шкафове! Дали са пълни всички!? Какво ли има в тях? Сигурно има много храна и разнообразна!? Да, и буркан лютеница се вижда-забравила съм вкуса й… Колко много вещи!? Не й ли пречат? Не я ли подтискат? Мен ми трябват малко, само най-необходимите. И колко много легла три-четири и два дивана! У дома си ми е добре с едно русенско легло, но да не бях под наем” мислеше си тя… Домакинята отвори гардероба. „Леле, колко много дрехи!? Дали и другите гардероби са пълни!? Навярно има три-четири поли, рокли, жилетки, блузи!? Как ми се иска поне да ги разгледам.”
- Имам много поли, а ходя с панталони, ако ти харесат ще ме зарадваш много, ако ги вземеш? - със заседнала буца в гърлото попита домакинята.
- О, да, да ще ги нося, аз обичам да ходя с поли...
- Тази харесва ли ти?
- Да, много е хубава – “тъкмо ще има какво да облека когато изпера моята единствената (за зиме и за лете)’’- мислеше си Ханифа.
- Добре ще ги сложа в една чанта, а ти си хапни сладки и пийни кафенце…-подкани я домакинята.
‘‘Как да хапна аз, а ...!? Дали ще е срамно да кажа,че сега не ми се яде и да ги сложа в джоба за детето ми...”-мислеше си Ханифа, но не посмя да каже нищо.
- Теб те е срам да си вземеш - каза домакинята и взе три-четири от обвитите сладки и ги подаде.
С голяма радост и усмивка на лице Ханифа мигновено прибра сладките в джоба за детето у дома. Беше голям и болен. Понякога в криза биеше майка си, но нали й е дете, тя не слагаше залък в уста без да отдели за него. Погледна торбичката и радостна вълна обля сърцето й, но не за дълго, като си помисли как ще облече дрехи, а за него няма...Не помнеше от колко години не беше усещала удоволствието да облече нова дреха, да си купи нещо ново, ей така, а не по необходимост!?
- Другият ми син е зет, но няма работа. Навярно му е тежко,че и ние не можем да му помогнем, но стига,че съм ги изгледала....
Ханифа беше изгледала и болната си майка. След смъртта й започнали мъките. Делбата на имота. Брат й беше спечелил делото и къщата остана за него, а тя - на улицата. За преместването на покъщнината нямаше пари... Нанесе се в стар апартамент - наем, ток, вода, лекарства, хляб-храна, и още и още... трябваше да покрие и разходите по делото. А делото се водеше години наред.
По пътя за дома Ханифа мислеше за новите (стари) дрехи. Всяка седмица от месеца щеше да е с различна пола. Нямаше търпение да се прибере у дома. Птичките прославяха своя Творец. Ханифа също! Един красив миг успя да стопли нейното оледено сърце. Един слънчев лъч докосна стенеща душа. Един непринуден, обикновен подарък отвори нова страница в живота на Ханифа. Детето в нея се пробуди „От днес имам вече нови панталонки, в джобчето ми дрънкат семки и бонбонки.’’ „Детенцето ми! Детенцето ми!” Мисълта за
детето и какво може да се е случило у дома увеличиха скоростта й. Под наем, но пак имаше дом и грижи…
Жива е! Угнетена, но жива. С добро сърце. Милосърдна. Състрадателна. Разграничила доброто от злото. Уловила в тъмнината светлинка. Хладината на дълго необитаемия апартамент бе нищо в сравнение с онази хладина на дългото отчуждение между брат и сестра. Готова да прости (с жалостиво сърце) стига брат й СЕСТРА да я нарече!
С. А.
И как сърцето иска да я чуе пак, ала не може, защото при Създателя е вече брата…
Ти, който имаш този шанс, недей го пропилява, използвай го докат’ отворена ти е вратата.
Защото после и да искаш да помръднеш устни, те ще зоват единствено Преславния , а не сестрата...