Една нощ Насреддин ходжа погледна в кладенеца и като видя отражението на луната във водата, си каза: „Ах горката луна! Как ли е паднала в кладенеца?!… Ще се опитам да я спася”. Той веднага спретна ръкави и спусна кофата в кладенеца, след което взе да я мърда насам-натам, та дано луната успее да се закачи за нея и да я извади… Не щеш ли, кофата се закачи за един камък, а Насреддин ходжа си помисли, че луната се закачи за кофата и сега му е трудно да я издърпа…

Той взе да дърпа въжето, но кофата не помръдваше. Тогава я дръпна с все сила и тя се откачи от камъка, а от силното дърпане Насреддин ходжа се просна по гръб на земята.

Тук той видя луната на небето и си каза: „Елхамду лиллях, изпотроших си ребрата, но избавих горката луна!”